Основна информация и допълнителни услуги
Цени Снежанка
Лифт:
Дете от 7 до 11 г - 15 лв.
От 12 до 17 г. - 18 лв.
Възрастни - 20 лв.
Над 65 г. - 18 лв.
Телк - 10 лв. с документ
Плащане по списък с имена и дати на раждане.
Асансьор в тв кула
Деца до 12 г. - 4 лв.
Възрастен - 6 лв.
Необходимо лично оборудване за влизане в пещера
Голубовица
Ватирани зимни чорапи
Клин
Анцуг от две части или панталон и ватирана/дебела блуза с дълъг ръкав
Тениска и чорапи за смяна след излизане от пещерата.
Ухловица
Туристически обувки или затворени маратонки
Анцуг от две част или панталон и дебела блуза
Леко яке
Тениска и чорапи за смяна след излизане.
ОБЕКТИ ПО ПРОГРАМАТА
ЧУДНИТЕ МОСТОВЕ
Чудните мостове са скален феномен, разположен в карстовата долина на река Еркюприя, в Западните Родопи на 1450 m надморска височина, в подножието на връх Голям Персенк.
Мостовете са се образували вследствие ерозионната дейност на пълноводна в миналото река, която е преобразувала пукнатините в мраморите в дълбока водна пещера, чийто таван с течение на времето изтънява на места и се срутва. Предполага се, че отломките от срутването са били отнесени впоследствие от водите на реката.
В резултат на това са останали двата известни мраморни моста. Големият е широк около 15 m в по-широките части, дълъг почти 100 m. Състои се от три арки, като най-голямата е с височина 45 m и широчина 40 m. Малкият мост е на 200 m от големия по течението на реката – непроходим, дълъг 60 m, с обща височина 50 m, а само на арката – 30 m. След него има и съвсем малък трети мост, който представлява понорна пещера, в която водите на Еркюприя изчезват, за да се появят пак на повърхността след 3 km.
Местността около двата моста е заета от вековни иглолистни гори, съставени предимно от смърчови дървета. И двата моста са обезопасени и пригодени за туристически цели. Преминаването е позволено и върху, и под тях.
В регистъра на защитените територии и защитените зони в България, ЧУДНИТЕ МОСТОВЕ – ЕР КЮПРИЯ е защитена територия от категория: Природна забележителност.
ПЕЩЕРА „ГОЛУБОВИЦА”
Пещера Голубовица е разположена на десния склон на Гарга дере, на 30 метра от леглото на река Еленска.
Голубовица е една от все още слабо проучените български пещери. Посещението на това чудно природно формирование е истинско приключение, което носи неповторима емоция и зарежда с висок адреналин.
Пещерата Голубовица е комплекс с три входа, разположен на няколко нива. Тя представлява система от 4 пещери (съответно Голубовица 1, 2, 3 и 4), генетично и морфоложки свързани помежду си.
Голубовица 1 е малка пещера, която представлява карстов извор, от който изтичат водите на Голубовица 2.
Основната атракция в комплекса е пещерата Голубовица 2, която е подходяща за по-подготвените любители на пещерите, тъй като не е облагородена. Във водната пещера има множество подземни езера и река, която е особено вълнуваща за преминаване. Дължината на този ръкав все още не е известна. Малко след входа ви очаква кратко пътуване с лодка, с която се прекосява воден полусифон. От тук се разгръща същинската част на пещерата, като туристите се движат по течението на подземната река. На места водата стига до гърдите. В горните етажи, където водата не е успяла да достигне, се виждат естествените образувания – сталактити и сталагмити. Маршрутът води до воден сифон, който може да бъде преминат само от водолази.
Голубовица 3 се намира над водната пещера Голубовица 2 и е подходяща само за подготвени изследователи, тъй като е труднодостъпна и опасна. Тя представлява хоризонтално формирование, подът ѝ е от скални блокове, а по тавана се виждат вторични карстови форми – сталактити и завеси. Населена е от прилепна колония.
Голубовица 4 е наклонена проходна пещера с дължина около 48 м. В нея липсват образувания.
Една от легендите за Голубовица разказва, че тук поп Мартин и Вълчан войвода скрили седем товара със злато. Съкровището се пазело от огромна змия на входа на пещерата. Тя убивала всеки, който се опитвал да проникне в нея, затова и никой не смеел да влезе.
В Голубовица 2 се влиза само със специална екипировка, в малки групи и с водачи спелеолози. На място се получава спелеоложко оборудване, необходимо както за проникване в пещерата, така и за преодоляване на водните препятствия – непромокаеми гумени ботуши, спасителни жилетки, осветление, гумени лодки.
Пещерната система е проучена и картографирана през 1969 г. от пещерен клуб „Студенец“ – Чепеларе, но при едно по-скорошно проучване се доказва, че действителната ѝ дължина е по-голяма от установените през втората половина на XX в. 300 метра.
През 2007 г., в рамките на състезание по спелеология за проучване и картиране на 18 пещери в района на Горното поречие на р. Арда, водолази от Плевен успяват да преминат 30-метров подводен сифон и откриват галерия с дължина 1,7 км. Откритието утвърждава Голубовица като една от най-дългите пещери в България. Тогава за първи път човешки крак стъпва на това място.
По време на същата експедиция археолози откриват в Голубовица артефакти, датирани от втората половина на четвъртото хилядолетие преди Христа. Тъй като пещерата е водна, се предполага, че керамичните находки са се свлекли от пещерата, която се намира непосредствено над входа на Голубовица.
До момента е известно, че през пещерата протичат две реки, като едната идва от района на село Кремене, а другата – от съседната махала Попрелка. Открити са 3 сифона, езера и големи каменопади.
При последната проведена експедиция спелеолозите се натъкват на нова галерия с дължина повече от 1 км, широчина 1 – 2 метра и височина 50 метра. Новото откритие дава основание пещерата да бъде причислена към една от най-високите в България.
При проведените няколко експедиции не е достигнат краят на пещерата. Спелеолозите допускат, че той вероятно е в местността Попрелката.
Проучванията на пещерата продължават, като специалистите очакват дължината ѝ да надхвърли впечатляващите 8 километра.
ПЕЩЕРА „УХЛОВИЦА”
Пещера Ухловица е проучена от пещерен клуб „Студенец“, гр. Чепеларе с ръководител Димитър Райчев. Тя е една от най-старите в Родопите – над 3 500 000 години. Двуетажна, пропастна, с дължина от 460м пещерата впечатлява с многобройните си вторични пещерни образувания. Сред сталактитите и сталагмитите силно впечатление правят дентритите – образувания, които ще ви накарат да се чувствате, сякаш се намирате на морското дъно. Благоустроената част от пещерата завършва със снежно бял варовиков водопад и четири синтрови езера, които напролет се пълнят с вода.
Пещерата е отворена официално за посещения на 8. 09. 1984 г. Надморската височина при входа е 1040 м, а денивелацията до най-ниската точка в пещерата е -25м. Температурата е постоянна 10 – 11ºС. Дължината на благоусроената част е 330 м, които се изминават по пътека и 280 метални стъпала.
До входа на пещерата се стига по стръмна пътека с дължина 800 м, последвана от 190 метални стъпала. Денивелацията от паркинга до входа е 160 м.
Пещерата е обитавана от 8 вида прилепи през различните сезони на годината.
АГУШЕВИ КОНАЦИ
Агушевите конаци са един изключителен архитектурен ансамбъл от жилищни и стопански сгради, разположен в Средните Родопи близо до извора на р. Арда, и представляват най-големия родов замък от средновековен тип в Родопите.
Строежът на Агушевите конаци започва около 1820 г. и е завършен 1843 г. Запазен е споменът за смолянският майстор Харалампи Поповски. Върху два декара е изграден комплекс от 3 сгради, които са последователно свързани и са оградени с общ зид и кула, като всяка от тях е с отделен двор, кладенец и всичко необходимо за живот независимо една от друга. Общата площ на Агушевите конаци, заедно с дворовете е 3 266,00 кв.м. Конаците имат 221 прозореца, 86 врати и 24 комина.
Навсякъде в Агушевите конаци доминират два цвята – снежнобелият на варосаните стени и комини и тъмнокафявият на старите греди и порти. Като се влезете вътре впечатление правят широките чардаци, големия брой прозорци и уютните вътрешни дворове. И за да бъде приказката пълна, вътре в стаите са подредени невероятни колекции на традиционните родопски занаяти – истинска съкровищница от халища, кърпи, черги и съдове.
Къщата и дворовете са разположени в пълна хармония с чудната родопска природа. Лицето на Агушевите конаци се оказва обърнато към изгрева, и на юг с цялата му представителност, неповторимост и хубост. Конакът завършва с кръгла кула с бойници в каменната стена, а най-отгоре - малка писана стая. Композицията на източната стена е едно от най-големите постижения на българската архитектурна мисъл. На тази фасада са подредени 5 архитектурни елемента - кула, 2 еркера, пещ и тежки дървени порти, които създават неповторимо въздействие и чувство за ред и хармония, но при реставрацията през 60-те години, пещта е премахната.
Поради внушителния си вид често Агушевите конаци са сравнявани със късносредновековен замък без аналог на Балканския полуостров.
СМОЛЯН
Най-ранните археологически свидетелства за района на Смолянската община датират от края на бронзовата епоха - XIII в. пр.н.е. През следващите две хилядолетия античните автори възприемат Родопите като свещена тракийска планина, родно място на Орфей. От тази епоха са проучени светилища (вр. Ком), могилни некрополи (с. Гела) и уникален плосък некропол (с. Стойките).
IV-V в. е времето, когато родопските траки приемат християнството, за което свидетелстват много ранни християнски базилики (VII-IX в.), и в тези земи протича процес на формиране на българската народност.
Още според античният гръцки историк Херодот Родопа била населена с траки преди около 2500-3000 години преди началото на нашето летоброене. Филострат описва митологичния родопски герой Рес (Рез) като жрец, живеел край Аетос и участвал в борбата за Троя със своята конница. За същия Рес Омир чрез устата на Долон казва: “Аз видях неговите коне, най-хубави и най-едри, по-бели от сняг, бързоноги като вихър”.
Старогръцки източници свидетелстват, че родопското светилище за Дионисий бил издигнат на високия връх Зилмисос, а според съвременни версии - днешния Карлък. С този район се свързва и пребиваването на Орфей.
След падането на българската държава под турска власт със султански ферман от 1519 година Среднородопието е предоставено на придворния лекар Ахъ Челеби, поради което тези земи са известни с името Ахъчелеби. В османо-турски документи от XVII в. селището се споменава като Езерово, преименувано по-късно в Башмаклъ. Впоследствие транскрипцията го променя в Пашмаклъ и Пашмакли. С това име остава до 1934 г.
През 1936 година в около запазените развалини на старата крепост над Смолян “Аетос” (Орел) били направени разкопки, разкрили крепостни зидове от камък и хоросан, дебели близо два метра и старо славянско селище “Могилата”.
На 17 януари 1878 г. казашката кавалерийска бригада на генерал Черевин влиза победоносно в града. Седем месеца по-късно Берлинският договор (1.VIII.1878 г.) ликвидира Санстефанска България. Смолянският край остава в пределите на Османската империя до 1912 година. 34 години след Освобождението, по време на първата Балканска война през 1912 г., е освободен и Смолянският край. На 13 октомври 1912 г. 21-ви пехотен средногорски полк начело с полк. Владимир Серафимов освобождава Смолян, а на 21 октомври се водят боевете на вр. Кавгаджик (дн. Средногорец), които са решаващи за победоносния край на военните действия в този регион.
През 1913 г. се създава Пашмаклийска (Смолянска) околия, която влиза в новообразувания Гюмюрджински окръг. След Първата световна война - през 1920 г., се формира Пашмаклийски окръг с 3 околии - Пашмаклийска (Смолянска), Даръдеренска (Златоградска) и Дьовленска (Девинска). През 1932 г. се извършва ново административно делене, при което Пашмаклийска и Дьовленска околия преминават към Пловдивски окръг, а впоследствие - през 1934 г., към Пловдивска област. Тогава градът от Пашмакли се преименува в Смолян. В новото административно делене през 1959 г. се създава Смолянски окръг. Той съществува до 1987 г., когато административно окръгът преминава към новосъздадената Пловдивска област. През 1999 г. на базата на границите на бившия Смолянски окръг се формира Смолянска област.
Като обединен град Смолян е създаден през 1960 г. чрез сливането на гр. Смолян, селата Езерово, Райково и гр. Устово. Смолян е бил стар административен и стопански център, село Езерово се намирало сред Смолянските езера, Райково било занаятчийски център, а Устово — търговски.
ЛИФТ СТУДЕНЕЦ – СНЕЖАНКА
Високоскоростната четириседалкова въжена линия е пусната в експлоатация на 28 декември 2000 г. и заменя едноседалкова въжена линия с постоянно закачени седалки с капацитет 600 души на час, построена през 1967 г. Новата въжена линия с дължина 1100 м е произведена от австрийско-швейцарската фирма "Girak-Garaventa" ("Гирак-Гаравента"), която през 2002 г. става част от австрийско-швейцарската група "Doppelmayr-Garaventa" ("Допелмайер-Гаравента").
Долната лифтова станция се намира на 1678 м н. в. в Ски център "Студенец" и близо до хижа "Студенец", а горната - на 1924 м н. в. - на връх Снежанка. Четириседалковата въжена линия има дължина 1100 м и преодолява разлика във височината 246 м. По трасето са поставени 13 стълба и е опънато транспортното въже с дебелина 38 мм. Времето за пътуване е около 4 мин., при проектна скорост 5 м/сек. Капацитетът на въжената линия е 2400 души на час, осигурен с 80 броя открити седалки. Монтирана е модерна пропускателна система на австрийската фирма "Axess" ("Аксес"). Основното предназначение на лифта през ски-сезона е да обслужва Ски център "Студенец" и пистите, спускащи се от връх Снежанка.
ВРЪХ СНЕЖАНКА
Връх Снежанка е сърцето на Родопите. През цялата година то тупти безспирно, а зимата е най-жизнено с хилядите си посетители от различни краища на света. По склоновете му се десетките хотели, хижи и вили на курортен комплекс Пампорово – един от най-големите ски курорти в България. От върха тръгват голяма част от пистите в местността.
Неговите 1926 м го нареждат на 11-о място по височина в Родопите. Върху него се издига голяма телевизионна кула с която преминава границата от 2000 м, за да достигне 2082 м. От нея се разкрива зашеметяваща гледка към всички краища на планината, за която си струва всяко едно усилие за да достигнете тук. На височина от 93 м е разположено панорамно заведение, където може да се насладите на вкусно ястие сред висините и гледка към безкрая. На североизток се открива панорама към Роженската обсерватория, а отсреща, на югозапад, се вижда първенеца на Родопите – Голям Перелик (2191 м). На юг наблизо са Смолянските езера. Ако се обърнем назад, северозападно може да съзрем в далечината Голям Персенк (2091 м).
ТВ КУЛА СНЕЖАНКА
Телевизионната кула се намира на едноименния връх Снежанка (1926м). Изграждането и е започнало през 1973 г, а пет години по – късно е построена и въведена в експлоатация. Със своите 15 6м височина, кулата се е превърнала с най – разпознаваемия символ на к.к Пампорово.
Съоръжението е с цилиндрична форма и има два пръстена. В долния се съхранява оборудването за пренос на телевизионен сигнал. В горния има кафе – панорама с тераса, която разкрива невероятно красива 360° градусова гледка към планината.
БАЧКОВСКИ МАНАСТИР
Бачковският манастир „Успение Богородично“ е ставропигиален манастир край село Бачково, община Асеновград, област Пловдив. Той е вторият по големина български манастир след Рилския.
Манастирът е основан през 1083 г. от Григорий Бакуриани – велик доместик на западните войски на византийския император Алексий I Комнин и Абазий, негов брат. Съставеният по нареждане на основателя манастирски устав (типик) е запазен в преписи на гръцки и грузински език Според него светските и църковни власти, вкл. митрополитът на Филипопол (Пловдив), нямат право да се месят в работите на обителта и достъпът в нея е закрит за монаси-гърци.
Бачково се развива първоначално като център на грузинското монашество. Към края на XI в. там се оформя книжовна школа, известна в изворите като Петрицонска – название, произхождащо от първоначалното име на съседната крепост Петрич. Чрез преводаческата дейност на работещите в манастира книжовници се осъществяват връзките на средновековна Грузия с Византия. Един от тези книжовници е грузинският философ-неоплатоник Йоан Петрици (около 1050 – 1130 г.), ученик на Йоан Итал. През XIV в. в Бачково все още се преписват грузински ръкописни книги.
През 1344 г. Станимашка област е отстъпена на Иван-Александър от византийската императрица Анна Савойска срещу обещана помощ в борбата против Йоан Кантакузин. В продължение на около двадесет години обителта се ползва от покровителството на българския цар (за чийто портрет в манастирската костница вж. по-долу). Бачково остава в границите на търновската държава до 1364 г., когато османците завладяват Пловдив, Станимака и други родопски крепости.
След падането на Търново през 1393 г. патриарх Евтимий е прогонен „в Стенимах". Смята се, че става дума за Бачковския манастир. Патриархът продължава своята книжовна работа с помощта на ученика си Андрей-Андроник и умира около 1404 г. В „Станимашкия" (явно Бачковския) манастир се оттегля след свалянето му от престола и вселенският патриарх Симеон (1467). Изглежда, че манастирът получава по това време дарения от Мара Бранкович, чието име е записано в два стари бачковски поменика.
Не е сигурно дали запазените в османски документи от XVI в. сведения се отнасят до Бачковския манастир.Приписка във втория Ловчански сборник споменава, че църквата на манастира „паднала до основи от времето на владичеството на нечестивите". В края на XVI в., по времето на патриарх Йеремия II, братството поисква от Високата порта позволение да поднови порутения манастирски храм. При игумена Партений са издигнати новата църква „Успение Богородично“ (1604) и трапезарията (1623).
С грамота от 15 февруари 1628 г. патриарх Кирил I Лукарис потвърждава ставропигиалните права на Бачковския манастир, признати от неговите предшественици Дионисий, Йоасаф, Митрофан, Йеремия и Неофит. През 1801 г. обаче йеромонах Макарий е утвърден за игумен не от цариградския патриарх, а от пловдивския митрополит – „съгласно установения отдавна стар обичай".
За присъствие на монаси-българи свидетелствуват снабдените с посветителни надписи дарове от техни роднини и съграждани, както и няколко славянски ръкописа.При все това към 1869 г. в манастира е открито училище, в което деца от околните селища се учат на гръцки език.
На 8.12.1894 г. по искане на монасите обителта преминава под ведомството на Българската екзархия. Да създадат българско братство там са пратени риломанастирските иеромонаси Харалампий, Дионисий, Иоасаф и монах Серафим.
През 1941 – 47 г. в Бачково е евакуирана Пловдивската духовна семинария. Избухнал през нощта на 10 декември 1947 г. пожар унищожава богатата семинарска библиотека.
Евтимий Търновски бил погребан в „църквата на Петриотиса", обикновено отъждествявана с тази на Бачковския манастир.[6] Повечето учени обаче смятат, че откритият през 1905 г. под черквата „Св. Архангели" гроб не е негов.[20] В Бачково пожелават да бъдат погребани българският екзарх Стефан и патриарх Кирил. Техните останки почиват в западната част на главния манастирски храм „Успение Богородично".
